Диверсификация в земеделието: пътят към по-ефективно производство
Българското земеделие получи над 40 млрд. лева за периода от 2007 г. до началото на 2026 г., но въпреки тези огромни средства диверсификацията на производството остава изключение, а не правило. Специалистите посочват, че именно тясната специализация в няколко полски култури и хроничното изоставане на животновъдството, зеленчукопроизводството и овощарството поставят България на последно място в ЕС по производителност и ефективност на аграрния сектор.
Концентрация в зърно и маслодайни – цената на едностранчивостта
След началото на прехода в страната бяха ликвидирани значителна част от земеделските култури и животновъдните обекти, а на тяхно място се оформиха едри стопанства, специализирани в отглеждането на зърнено-житни и маслодайни. Около 80% от стойността на растениевъдното производство се формираше от 5–6 култури, докато зеленчукопроизводството и овощарството изпаднаха в криза, която продължава и днес.
Животновъдството е в критично състояние от началото на прехода до момента. Следствие от свиването на местното производство е трайният дефицит на основни хранителни продукти и суровини, което е довело до ръст на вноса – при някои плодове и зеленчуци той достига 70–80%. Авторите на анализа констатират, че България на практика вече не разполага с хранителен суверенитет.
Какво означава диверсификация в земеделски контекст
Диверсификацията се определя като разнообразяване на производството чрез увеличаване на броя и видовете култури и животни в едно стопанство, заедно с промяна на съотношението между тях. Целите са едновременно нарастване на производството и на добавената стойност, при минимизиране на риска от промени в климатичните и икономическите условия, нестабилни пазари и променящи се потребителски изисквания.
Специалистите разграничават диверсификация на различни нива – глобално, общностно (като ЕС), национално и на ниво отделно стопанство. Във всички случаи тя включва въвеждането на нови видове и сортове култури, а също на породи животни.
На по-ниско ниво разнообразяването се постига чрез:
- нови сортове растения, подобрени по добивност, устойчивост на абиотични фактори и толерантност към вредители;
- сортове от една култура с различни качествени характеристики и пазарна реализация;
- сортове плодове и зеленчуци с различен срок на зреене и производствено направление;
- породи животни с различна насоченост – млечна, месна или комбинирана.
В по-широк план диверсификацията може да включва и нетипични за земеделието дейности – предприятия за преработка, търговски обекти, туризъм (включително винен туризъм и къщи за гости).
Факторите, които я движат
Според агроекспертите диверсификацията се определя от няколко ключови фактора:
- Демография. Урбанизацията налага все по-малко стопанства да снабдяват нарастващ брой потребители, което стимулира по-ефективно и разнообразно производство.
- Потребителско търсене. Нарастващата покупателна способност изисква по-голямо разнообразие от продукти – растителни и животински. По-предприемчивите стопани могат да отговорят на тази тенденция, като отглеждат нишови култури с добра цена, или да се насочат към биопроизводство, чиито перспективи специалистите оценяват като обещаващи.
- Експортен потенциал. Подходящата диверсификация с нови видове и сортове позволява на производителите да откликват успешно на търсенето на износните пазари.
- Добавяне на стойност. Нагласата на потребителите да отделят все по-малко време за приготовление на храна открива пазар за малки и семейни опаковки с плодове, зеленчуци, салати и готови ястия, което дава възможност на фермерите да влагат допълнителна стойност в продукцията си.
- Маркетингови условия. Промяната на държавната политика в посока улесняване на директните продажби и насърчаване на кооперативи, предлагащи собствена продукция, може да открие нови ниши за разнообразяване.
Климатичен и ценови риск – управлението им чрез диверсификация
Земеделските производители са изправени пред два основни типа риск: климатичен и пазарен. Диверсификацията предлага инструменти и в двете направления. Някои сортове са по-устойчиви на суша и високи температури, докато при благоприятни условия те може да дадат по-слаби резултати в сравнение с конвенционалните. Правилно подбраната структура на производството трябва да гарантира, че стопанинът не ще понесе тежки загуби при неблагоприятно време, а при добри условия ще реализира достатъчно добри резултати.
По сходен начин може да се управлява и ценовият риск: логиката е, че не всички продукти ще изпитват затруднения с ниски изкупни цени едновременно. Анализаторите обаче отбелязват, че в практиката земеделците нерядко постъпват обратното – засяват по-масово культури с висока цена за текущата година, при което следващата тя спада.
Субсидиите – фактор или пречка?
Анализаторите посочват, че земеделското производство в България е силно зависимо от европейски субсидии и национални доплащания, което го прави неефективно и нерентабилно. Колкото и средства да се насочват към дадено производство, то невинаги се подобрява – а понякога дори влошава резултатите си. Затова сред специалистите се прокрадва становището, че субсидиите в сегашния си вид следва да бъдат намалени или дори премахнати, независимо дали са преки или не, като на тяхно място се въведат други механизми за подпомагане, познати от практиката на развити аграрни страни. Смята се, че подобна промяна би представлявала силен стимул за диверсификация на стопанствата.
За сравнение се посочва румънският модел: там всеки земеделец, обработващ над 20 хил. декара, разполага и с животновъдна ферма, а към нея – млечна или месна преработка. В България такива стопанства засега се броят на пръсти.
