Пожарите в торфищата: защо горящата земя е толкова опасна
Торфените пожари са сред най-трудно овладяемите природни бедствия – огънят прониква дълбоко под повърхността, тлее седмици и месеци, а понякога преживява дори зимата под снега. При определени условия подобна заплаха съществува и в България, включително в планинските торфища и торфообразуващите влажни зони, показва анализ на еколозите Спас Узунов и Румяна Иванова от Българска фондация „Биоразнообразие“.
Какво е торфът и защо е толкова ценен
Торфът представлява пласт от частично разградени растителни остатъци, натрупан в постоянно преовлажнена и бедна на кислород среда. Процесът на натрупването му е изключително бавен – в планините торфените мъхове израстват само с няколко милиметра годишно. Така в продължение на векове под земята се заключват огромни количества въглерод.
Торфищата заемат едва около 3% от сушата на Земята, но съхраняват повече въглерод от всички световни гори, взети заедно. Това ги превръща в едни от най-значимите естествени въглеродни депа на планетата. Въглеродът обаче остава безопасно заключен в торфа само докато екосистемата запазва естествения си воден режим.
Как сушата превръща торфа в гориво
В добре овлажнен торф водата ограничава проникването на огън в почвата. Опасността се появява, когато тази естествена защита бъде нарушена. Продължителните суши, по-високите температури, пресушаването на влажни зони и други човешки намеси могат да понижат нивото на водата и да изсушат торфа. Така почва, съхранявала вода и въглерод в продължение на хилядолетия, постепенно се превръща в леснозапалимо гориво.
Когато пламъците достигнат до изсъхнал торф, огънят прониква десетки сантиметри под повърхността, където се разпространява почти незабележимо. За разлика от обикновения горски пожар, при който горят дърветата и тревите, тук тлее самата органична почва. Именно затова торфените пожари се откриват трудно – дори когато на повърхността вече няма видими пламъци, под земята пожарът може да продължава да гори.
Зомби пожари: когато огънят преживява зимата
Понякога торфените пожари продължават да тлеят седмици или дори месеци. В някои случаи те остават активни под снежната покривка през цялата зима и се разпалват отново през пролетта, когато снегът се стопи и условията станат по-сухи. Заради тази способност да се „завръщат към живот“ такива презимуващи огнени стихии са известни като зомби пожари.
Последствията от торфените пожари далеч надхвърлят изгарянето на растителността. В атмосферата се освобождават огромни количества въглерод, натрупван в продължение на стотици и хиляди години, унищожават се местообитания на редки растения и животни, а самият торфен пласт може да бъде безвъзвратно загубен. За разлика от гората, която може да се възстанови за десетилетия, образуването на нов торф отнема стотици, а понякога и хиляди години.
Илинденци 2025: когато торфът започна да гори в България
През лятото на 2025 г. екологът Румяна Иванова от екипа на Българска фондация „Биоразнообразие“ участва в гасенето на горския пожар в района на Илинденци в Пирин. Там тя установява, че на места гори и натрупаната в почвата органична материя, която разпознава като торф. Торфеният слой е образуван от многогодишни натрупвания на частично разложена тръстика и друга растителност, запълващи пространствата между скалите.
„Беше ужасяващо за мен да погледна към планината и да осъзная, че това, което гори, не са само вековните гори, но и торф. Земята гореше под краката ни“ – разказва Румяна Иванова.
Топлината е толкова силна, че въпреки специалните обувки с метални подметки на огнеборците им е трудно да останат на едно място за повече от няколко минути. Един ден огънят е потушен в даден участък, но на следващия екипите установяват, че пожарът гори на 200–300 метра разстояние. Така разбират, че вероятно продължава да тлее и да се разпространява под земята. По-късно това е потвърдено и от директора на пожарната в Благоевград. Година по-късно следите от пожара все още са ясно видими и засегнатата територия остава силно обгоряла.
Рискови зони в България
Рискът от торфени пожари в България съществува в два различни типа екосистеми – високопланинските торфища и торфообразуващите влажни зони.
Високопланинските торфища се формират основно от сфагнови (торфени) мъхове и се срещат във високите части на Рила, Пирин, Витоша, Западните Родопи, Стара планина и Средна гора. Тъй като много от тези места са труднодостъпни, потушаването на пожари в тях изисква продължителна работа, често на ръка.
В равнинните и крайречни влажни зони – край Драгоманското и Алдомировското блато, Сребърна, части от крайдунавските блата и други запазени или в миналото пресушени влажни зони – при продължително преовлажняване също се натрупват богати на органична материя почви и торфени пластове. Тук огненото бедствие най-често започва в сухата надземна растителност. През зимата и ранната пролет папурът и тръстиката изсъхват и стават силно запалими, а пожарите нерядко са резултат от умишлено палене.
Такъв е случаят с пожара в Драгоманското блато през 2020 г., при който е унищожена около 80% от растителността, изгоряла е туристическата инфраструктура, а нивото на водата спада до най-ниската си точка от възстановяването на блатото през 90-те години насам. Шест години по-късно то все още се възстановява.
Световният мащаб на проблема
През последните години учени регистрират все повече торфени пожари в Канада, Аляска, Сибир и Югоизточна Азия. Според публикуван през 2026 г. анализ на рекордния пожарен сезон в Канада през 2023 г., 75% от въглеродните емисии произлизат от изгарянето на почвата и торфа, а не от дърветата и другата надземна растителност. В Индонезия пресушени тропически торфища горят с месеци, а отделените емисии временно надхвърлят дневните емисии на някои индустриални държави, причинявайки и тежко замърсяване на въздуха.
Най-добрата защита е водата
Торфище, което е достатъчно влажно, много трудно може да изгори. Затова възстановяването на пресушени торфища, затварянето на отводнителни канали и запазването на естественото водоснабдяване не са само мерки за опазване на биоразнообразието – те са и една от най-ефективните стратегии за предотвратяване на бъдещи пожари и за ограничаване на емисиите на парникови газове.
Не във всяко блато има торф и не при всеки пожар във влажна зона гори самата почва. Но когато торфът изсъхне и огънят достигне до него, един сравнително обичаен пожар може да се превърне в трудно овладяемо бедствие с последствия за климата и биоразнообразието за десетилетия напред. Докато торфът остава влажен, той продължава да съхранява въглерода, натрупван в него стотици и хиляди години, а рискът самата земя да се превърне в гориво остава нисък.
